Дядо ми имаше прекрасна работилница- дърводелска. С дебел дървен тезгях със стяга в единия край. Най- чудното в тази стяга беше дървеният и винт, с който се приближаваше едната челюст към другата. За да се направи такъв винт казваше дядо трябвали три години и два месеца- три години да узрее дървото и два месеца да се изработи. Имаше една стена с окачени най-различни инструменти- чукове, чукчета, свредла,  длета и всякакви причудливи джаджи, за чието предназначение нито разбирах, нито можех да се досетя. Когато влизахме в работилницта се чуствах тка, сякаш са ме пуснали в тайната стая на някой алхимик.
Обучението ми в занаята започна с едно джобно ножче и една прясна върбова клонка. Задачата- проста. Да си направя върбова свирка. След -айстия опит и два порязани пръста имах забележителен резултат- държах в ръцете си свирка, досущ като тази, която  дядо беше измайсторил. Единствената разлика между двете беше, че моята звук не даваше, с каквото и усилие да надувах. Тогава и за първи път разбрах, какво означава и усмивката "под мустак", макар че дядо ми нямаше мустаци. Леко затвореното му око и игривото потрепване на ъгълчето на устата  радвижваха бръчките по лицето му като вълнички във вир след хвърлено камъче. Дядо взе недодяланото ми произведеие и след две резки с неговото джобно ножче за ашладисване ми  върна свирката. "Я сега!" ме подкани. Духнах и - О чудо на чудесата!- свирнах.
 На въпроса ми защо аз не можах да направя свиреща свирка, а дядо може, старият човек без да сваля подмустачната усмивка ми каза: "Чедо, чедо, много хора имат ножчета ама малко знаят да дялат с тях!" И тогава го помолих да ме научи и аз да мога да правя свирещи свирки. Тогава и започнах да опознавам тайствените инструменти в неговата работилница. Удивително бе, че за всяко просто действие имаше множество различни инструменти. Едното просто пробиване на дупка криеше необходимостта да се познават поне десет различни такъма.  И на простичкия въпрос от моя страна защо му трябват на човек толкова сложни  и причудливи  джаджи  за да пробие  една обикновенна дупка при положение, че има бормашини, дядо ми вместо отговор само ме погледна. Няма да забравя  погледа под двете побелели и надвиснали като лавини вежди, натежал от обида, съжаление и отчаяние , с който ме зашлеви.
Изведе ме от работилницата. Седна на един пън с милиони белези  от стоманените целувки на брадви и тесли. Сложи ме да седна на коляното му и ми обясни, че ако виждам в пробиването на дървото прости дупки от мен майстор няма да стане. На учудения ми и объркан поглед отговори пак с онази подмустачна усмивка. Явно много се радваше когато успее да ме обърка. Благо ми заразказва:" Слушай ,чедо. Представи си, че трябва да пробиеш  дупка за канелката на ново буре за вино. Уж проста и  лесна работа ама хич не е тъй!  Първо  си представи каква отговорност се крие зад тази уж ,както казваш, проста работа. Ами най- напред трябва да се избере на кое място да се направи отвора. Ако е много нагоре, на човека който слага вино в бурето ще му се налага да го накланя, когато нивото падне под канелката и така ще го размътва. Ако направиш отвора много надолу, през цялото време на човека освен чисто винце в каната му ще влиза пак утайка и ще му разваля кефа.
И виновен за разваления кеф на човека ще си ти.
После трябва да избереш на коя дъга да направиш отвора. Да не е много суха, защото като се раздуе от влагата ще пукне канелката и ще изтече на човека труда и мъката на земята.
И виновен за изхабения труд и мъка ще си ти.
После тррябва да избереш с кой номер свредел ще направиш отвора, защото спорд него ще се определи и каква канелка ще сложат на бурето.
После зависи и от какъв материал е бурето.
И т.н. и т.н. Затова, моето момче, е необходимо да има за всеки отвор отделен и специален инструмент.
Обясни ми стареца, че не е важно какво правим, а как това нещо ще служи на хората. И затова ние не просто пробиваме дупка на бурето, а правим място през което ще мине виното за да се весели човека. Значи в нашите ръце  се крие благото на човешката душица.  И ако просто вземем свредела и дупнем дупката все едно в душата на човека дупка сме изкопали. А ако докато правим отвора си представяме как слиза човека в избата, как коленичи на един крак и завърта чучура, как шурва в кана червената лава на виното, как се насълзяват от умиление очите на човека като дигне каната и отпие, ортаци на кефа с хората ставаме. Щото с нашата дупка сме допринесли за човешката радост. Ами колко голяма ще е споделената радост детска люлка или кошарка ако направиш....Ами на колко моабета ще се веселиш ако маса и столове заправиш....
Ей такива работи ми разказваше дядо за дърводелството.
И друго си спомням. Нямаше нито един нокът на пръстите си. Нямаше и два пръста.
Това беше неговото дялово участие в ООД-то на споделеното човешко щастие.

Сигурно си по-богат от дядо ти на практика, но дядо ти с тея свиркащи свирки е бил по-богат на теория:))) Почти като песента на колелетата ми прозвуча:))))))
Пази си това писание, че като остраееш да си станеш пак един хубав дядо дърводелец:) кое внуче ще се впечатли от дядо икономист:)